subs.sab.bz - Информация

[qsatis]

Внезапният възторг около 3D-видеото и отчаяната решителност на крупните производители на техника да наложат това модно увлечение у дома е не толкова удивително, колкото притеснително. Технологиите за обемно изображение не са от вчера, и това е добре известно на всеки, занимаващ се с кино и компютърна графика. На този фронт отдавна не е имало никакви гръмки пробиви и открития. Тогава какво всъщност - коварен маркетинг?
Промишлените гиганти са решили да се възползват от популярността на Камероновия „Аватар” и да подхвърлят на обществото позалежала стока?
Като че ли е така, особено ако се има предвид съмнителното качество на обработката на видео към 3D, както и потенциалната вреда за здравето на зрителите от такава обработка.

Откровено казано, всички съвременни 3D видео-технологии са скъпи, обемисти и неизгодни – особено на фона на успехите на нормалното, плоско 2D-видео.
А възторгът, изпитван от зрителите в 3D-кино е предизвикан не толкова от реализма на изображението, а по-скоро от това, че изобщо все пак се вижда. Все пак – ние сме си малко първосигнални и обичаме чудесата.

В наши дни съществуват няколко технологии за формиране на 3D-видео: дисплейна, анаглифна, поляризационна, диафрагмена и лентикулярна. Всяка от тях си има достойнства, но те бледнеят пред дългия списък недостатъци, повечето от които са общи за изброените пет технологии.

Нека започнем с факта, че ефектът на обемното изображение се формира за сметка на едновременното показване на леко различен образ пред лявото и дясното око. Този принцип е известен още от 19-ти век – тогава обществото се е забавлявало с напечатани на хартия „стерео картички”, в средата на които се поставяла преградка, с чиято помощ лявата картинка се виждала само от лявото око и съответно дясната – от дясното око. В края на 70-те години, бяха популярни стерео-слайдовете – подобни на бинокли пластмасови кутийки с по една леща за всяко око. Ясно е, че с движещо се изображение нещата са малко по-сложни, но основният принцип е същият.

Най-простият начин за създаване на 3D-картинка е да се използват очила с вграден дисплей, по един за всяко око. Прилага се предимно в шлемовете за виртуална реалност, които май вече излязоха от мода. Недостатъците са очевидни – скъпо и обемисто устройство, както и силно натоварване на очите. Незабележим проблем – твърде ниска по сегашните стандарти разделителна способност и липса на програмно осигуряване в съвременните операционни системи.

Следващ по простота метод за виждане на 3D-изображение – анаглифните (анаглифически) очила. Това са същите онези картонени очила с разноцветни филтри, които често са в комплект с разни компютърни игри или списания. Формирането на различни образи за двете очи става за сметка на разликата във вълновите диапазони на цветовете. Просто казано - изображението на екрана се състои от два слоя – червен и син. Така окото, гледащо през „червения” филтър вижда синята картинка, а окото, гледащо през „синия” филтър вижда червената.

Единственото достойнство на тази технология е изключително ниската й цена. На ниво програмно осигуряване, тя се поддържа от всички съвременни видео-карти (nVidia от години я вгражда в своите драйвери). Главен недостатък – ниската яркост и чудовищно изкривеното цветопредаване, ако изобщо има смисъл да се говори за такова в образ, представен от оттенъци и сенки...

На този фон, изобретателността на хората, измислили как да използват целия този анаглифически кошмар в кинотеатрите изглежда още по-поразителна.
В технологията Dolby 3D, която е най-често разпространена в не особено богатите държави, се използва диск със светофилтри, делящ всеки кадър на шест – два „червени”, два „сини” и два „зелени” за лявото и дясното око, като всеки от тях е в различни оттенъци. Зрителят поставя очила с малко по-сложни светофилтри и получава обемно кино, почти приличащо на цветно.
Единственият плюс е отново изключително ниската цена на прожекционното оборудване и пасивните очила, които не могат да се „счупят”.

Доста по-весело стоят нещата с поляризационната технология. Принципът тук е подобен, но при нея светлинните вълни се разделят с поляризационен филтър. В системите с два проектора IMAX например, се ползва линейна поляризация – на единия проектор е инсталиран филтър, поляризиращ светлината вертикално, а на другия – хоризонтално. Пасивните очила с аналогични филтри предават на всяко око отделен образ. Недостатъци – нужни са два проектора и специален екран със сребристо покритие за запазване на поляризацията, намалена яркост на изображението и „раздвоение” на образа при накланяне на главата на зрителя.

В системите RealD и MasterImage 3D са отстранени два от изброените недостатъци – достатъчен е само един проектор, а благодарение на кръговата поляризация, както и да накланяте главата си, картината ще остане ясна. Разликата между двете системи е, че за получаване на стерео-образ в RealD се използва електронен филтър, а в MasterImage 3D – поляризационен диск.
Ниската яркост и сребърният екран си остават задължителни.

Диафрагмената технология (представена в киното под името XpanD) се състои в това, че проекторът на висока честота предава кадри за двете очи, а синхронизираните с него очила, снабдени с диафрагми от течни кристали отделят нужните за лявото и дясното око кадри. Предимства – нужен е само един проектор с висока кадрова честота, добро цветопредаване. Недостатъци – скъпи очила със сложно устройство, изискващи захранване и връзка с проектора, ниска яркост на образа.

За да се получи ефектът на обемно изображение, във всички описани досега технологии се изисква поставянето на очила, а те са аксесоар, който често не се понася добре дори от хората с увредено зрение – не случайно напоследък са така популярни контактните лещи. На това отгоре, раздаваните в кината очила може просто да не ви паснат и да не са ви удобни и вместо да се насладите на филма, по-скоро ще се мъчите да си нагласите очилата.

Съществува само една единствена, заслужаваща внимание 3D технология, не изискваща очила – това е лентикулярната, но тя е подходяща предимно за гледане в малки помещения, а не огромни кинотеатри. Помните ли стерео-картичките с рифово пластмасово покритие, от които намига някоя красавица? Е, тук принципът е същия: изображението се дели на тесни вертикални ленти, върху които се налага растер, пречупен през изпъкнали цилиндрически лещи, благодарение на които всяко око вижда „своя” кадър. Такива системи за стерео-кино има доста отдавна, но техния главен недостатък е физическата невъзможност да се осигури 3D изображение в целия киносалон – на някои места и под определени ъгли такова просто не се получава.

Към момента, серийно се произвеждат 3D монитори за домашна употреба, но все още са изключително скъпи – например, 42-инчовият Philips 42-3D6W01/01 с Full HD 2D разделителна способност струва около 11 000 долара и е способен да работи с програмния пакет за 3D моделиране 3dsMax. Каквото и да си говорим, компютърната графика на този монитор изглежда наистина впечатляваща, но виж – филми в подходящ за него формат просто няма.
Видеото, възпроизвеждано от специални плеъри, като 3DS Media Player изобщо не е никакво 3D, а пък и разделителната им способност е два пъти по-ниска.

И какво излиза? Всичко е мрачно, мътно, обемисто и скъпо. Практически всички тези технологии са малко подходящи за домашна употреба, с изключение на последната – лентикулярната, но за нея пък няма филми. В интерес на истината, 3D видеото, което залива тракерите, всъщност е чудовищен анаглиф, което могат да изгледат докрай само завършени мазохисти.

А какво ни предлагат крупните производители за домашно 3D?
Диафрагмена технология, със скъпи (100-300 долара), доста тежки очила. Техният избор всъщност е лесно обясним – за съвременните телевизори не е никакъв проблем да възпроизвеждат 100-120 кадъра в секунда (честота на опресняване 100-120 Hz), а това е повече от достатъчно за формиране на 3D образ през диафрагмените очила. Следователно – широко рекламираният 3D телевизор не е нищо друго освен най-обикновен LCD или плазмен такъв, с малко време на реакция (под 5 милисекунди), но разпознаващ сигнал за формиране на стерео изображение и снабден с модул за синхронизация със съответните очила. nVidia отдавна продава за около 200 долара комплект диафрагмени очила, работещи с произволен компютър, снабден със съвременна тяхна видеокарта и 120-херцов монитор.

Това и беше цялата тайна – технически несъвършена и от гледна точка на удобството – вредна технология се надига едва ли не като огромна вълна. Повечето любители-маниаци, отдавна вече се преситиха – очилата събират прах, а на своите Blu-ray плеъри си въртят обикновени Full HD филми, от чието качество действително могат да получат удоволствие.

И накрая – съществува и още един проблем, който всъщност игнорират всички производители на 3D видеотехника – потенциалната вреда, която техните технологии са способни да нанесат на здравето на зрителите. Доста от посетителите на 3D кинотеатрите се оплакват от болки в главата, нарушена пространствена ориентация и проблеми с равновесието – в Интернет изобилстват подобни жалби. А хората, носещи постоянно диоптрически очила, ако ги снемат, за да сложат тримерните такива изморяват зрението си изключително бързо.

Главната причина, предизвикващи всички тези неприятни усещания се крие в самия метод за формиране на стереоефект. Както се каза в началото, за всяко око се представя негова картинка. За основа е взет принципа на паралакса – привидното изместване на наблюдавания обект при изменение на ъгъла на наблюдение – все пак така е устроено и нормалното човешко зрение – с всяко око виждаме едно и също, но под леко различни ъгли.
Проблемът по-скоро е, че за възприемане на дълбочината на изображението, ние използваме и други осезания, не само зрителни, но и слухови и дори тактилни. Мозъкът оценява обема по рязлятостта, взаимното разположение на обектите и линейната им перспектива, по текстурата и осветеността, ехото от помещението и силата на звуците, по поривите на вятъра и капките дъжд. В комплект, всички тези осезаеми дразнители формират в нашия мозък усещането за обем. Някои хора изобщо нямат способността да усетят 3D само на базата на паралакса, и те изобщо не са просто еднооки.

Именно поради това, 3D видеото - дори заснето с реалистичността на „Аватар”, като цяло се възприема като неестествено – някак си „картонено” или „пластилиново”. Чак след няколко минути наблюдение, мозъкът се приспособява – а той това го умее прекрасно – нали все пак дори в нормалното кино ние не виждаме ставащото като плоска картинка, а си „доизмисляме” обем! Но след наблюдение на 3D кино, мозъкът отново опитва да се приспособи към привичната реалност. Опитвали ли сте веднага след излизане от 3D кино, да седнете зад волана? За това става дума. Не може да се каже колко точно вредно е това за зрението и състоянието на мозъка, но усещанията не са от най-приятните.

Време е да се даде думата на специалистите – лекари и учени. Нека най-накрая те оценят потенциалната вреда, която това драстично издевателство над зрението и мисълта може да нанесе. И нека се надяваме, че такива изследвания ще се появят дълго преди 3D видеото трайно да се настани във всеки дом.

http://www.computerra.ru/terralab/multimedia/516865/

Внимание!

Настоящата статия отразява само и единствено мнението на своя автор (http://www.computerra.ru/terralab/multimedia/516865/). Не твърдя, че изцяло съм съгласен с него, но имайки добра представа за разискваните в нея проблеми, си позволих да я поместя тук, поради сравнително простичкото и достъпно изложение на технологиите и фактите около тях.
Написаното не цели да разпалва спорове, нито да предизвика притеснения, а единствено да подпомогне зрителите малко по-грамотно и мотивирано да пристъпват към новия вид забавление.

Този коментар е бил редактиран от qsatis на Jul 5 2011, 08:20 AM