subs.sab.bz - Информация

[@rise_(mirosl...]

Нямаше какво да правя, а и отдавна ми се ще да отворя една такава тема.
Сигурен съм, че сред толкова умни хора, събрани тука, има куп скрити таланти. (не се четкам, честен кръст )
Нека тук, който желае, да публикува свои разкази, стихове, че и мелодийки ако ще.



Нека аз почна първи и не бъдете много строги.

***

Елате ни вижте

1. Елате ни вижте
2. па дружно да се посмеем,
3. защото комици сме ние,
4. ала да играем не умеем.

5. Елате и вижте,
6. царският хомот
7. как чудно приляга
8. на нашия живот.

9. Царе сме всички,
10. а просим,
11. уж зовем се човеци,
12. а мразим.

13. Смях – не. Плачете!
14. Трагедия е туй, на мен се доверете.
15. Елате и вижте как крета гордо общество
16. под бича на избрано кралско малцинство.

17. И той, що приятел се зове,
18. готов е -
19. ето пада на колене -
20. и Род Родина Юда пак ще предаде.

21. Истина е туй що казвам,
22. да си егоист днес е злато.
23. Чест, достойнство –
24. туй не е на мода.

25. Живота си мразим,
26. ала нищо не правим.
27. Знаем само да плюем
28. и при смокове да лазим.

29. Все другите са по-добре,
30. уж братя сме – как ли пък не!
31. Не бойте се,
32. поне българи сме?

33. Щото то лесно
34. да ревеш,
35. да текат сълзите сухи,
36. пък да се мъчи, който има да се мъчи,
37. за чужди вопли ние сме глухи!




***

Този коментар е бил редактиран от @rise_(miroslav93) на Aug 19 2012, 02:44 PM

[@rise_(mirosl...]

В хармония с природата


Майката Природа – Богинята, изваяла нашите грешни тела само от скали, кал и пясък и вдъхнала живот на окаяните ни души...
Неин дом са горите, чийто шепот оглася глухите планини, океаните, чиято безкрайна шир е символ на божественото начало, и всяка глътка въздух, която кара въображението ни да оживее и да се изгуби из необятните полета на мечтите.
Нейният дворец е тук - в нас, в песента, на живота, която го изпълва. И всяко прошумоляване на листата, всяка капка дъждец се понася в хармония, във величествен танц, божествена симфония, чийто медни звуци отекват в глухия пущинак на нещастните, осиротели човешки сърца. Карат ме да търся самия себе си, защото само когато се намериш светът отваря вратите си за теб, за да покаже, че се е случило.
Може би в това се корени човешката същност. Човек вечно търси – себе си, другите, силни мигове, истини, истински места. Човешкият живот е пътуване към дома. Намирам го. В сърцето на планината. Там сякаш светът излиза от божиите ръце. Гол, окъпан в сутрешната светлина, разкрива мистичната красота, привлякла със своя сладък глас предците ни в зората на времето.
Опитвам се да дишам. Не мога. Дробовете ми се давят в божествената наслада, извираща от всяко едно кътче. Това е един нов свят, който разкрива магията си къс по къс. Свят – далеч от всичко зло, далеч от човека, далеч от унищоженията, раздиращи човешкия род от деня, в който за пръв път е погледнал брата си и е пожелал неговото. Свят, под който всичко живо съществува в съвършен баланс, всичко е част нещо много повече и заедно те са двете половини, които приветстват света в обятията си.
Под своя покрив природата приютява древни, мистични създания, обезсмъртени в народния фолклор. Нейната величествена осанка се извива над земята така, както майката се извисява над рожбата си, готова да я пази от бурите, които неизбежно ще пресекат пътя й. Тя е Богиня, а дъхът й – божественото перо, което пише историята на нашия живот.
Смело ни изпраща в търсене на забранения плод – щастието. Той е тук. Той е навсякъде. Ароматът му прониква в мен, кара ме да изтръпна, усещайки докосването на божията ръка. Но може би съм се вкопчил твърде здраво в него, защото той се задушава. И той отлита с вятъра. Не може да остане тук. Светлината му не може да проникне през дебелата стена, която стои между мен и света. Клетка, чиито стражи са омразата и жаждата за власт. Това е плодът на Адам и Ева. Зародиш, задушен в утробата.
Земята е неговият дом, хармонията - божествената връзка, същност – е неговата кръв. Вярвам, че тук е свободен. Може да бяга, да скача, да играe и да диша, без да се страхува, че някой ще му отнеме това. Ето, вижте, той се къпе в бяла светлина, готов отново да запали искрата на живота у всеки, потърсил покаяние. Великата Майка на всички ни го приютява под своите златопери крила. Тук той губи мистичната си природа и се превръща в част от мен, от нас. Тук сънят се слива с реалността в една неземна игра, останала непонятна за мен, за нас.
Но дали съм готов да поема по стръмния път, осеян с опасности, който води право към сърцето? Смея да се изправя срещу себе си и да победя? Способен ли съм да си заповядам да бъда щастлив? Виждам ли тънката граница между човека и природата? Виждам ли това, което ги свързва и ги кара да вървят в такт? А ще дръзна ли да я престъпя, да видя?
Въпроси, останали без отговор. Но аз ви питам – ами вие? Смеете ли вие да се изправите срещу въпросите, които изникват в съзнанието сякаш напук на мъглата, която го е обвила, но остават забравени да се реят някъде там, неуловими за сетивата. В бързината да открием безопасно място, което да донесе така желания покой, губим представа за силата, която се ражда с откриването на връзката с природата. Поредният недостижим копнеж. Поредната мечта, която никога няма да напусне пределите на съзнанието и да придобие свой собствен живот.
Защото човекът, при всичката си надменност и гордост, остава сляп за незримото. В очите му се оглежда пустотата, която сам изгражда около себе си. Животът някога наполовина пълен се превръща в наполовина празен безплътен дух – ще го стигна, ще го хвана... изчезна, - който не може да продължи, защото никога не е имал куража да отговори на вечния въпрос – ,,защо съществувам”...
Но почакай... Чувам нещо в далечината. Сякаш надеждата долита на крилете на вятъра навреме, за да ни избави от звяра, който дебне в бездната на небитието.
Дали пък не ме лъжат очите? Или пък сънувам? Възможно ли нещо толкова малко да се превърне в защитник на човечеството, във войн, който да пролее кръвта си за него? Това са ангели... Не... Нещо повече... Това са... лястовици... Какво?
Виждам как слънчевите лъчи се плъзгат по черните им тела и като малки скъпоценни камъни заблестяват в тъмнината. По какъв мистериозен и тайнствен начин природата разкрива загадките си!
Сякаш напук на представите ни за великолепие и блаженство, тези малки създания преплитат в образа си обикновеното и необикновеното, пречупват го през кривата на сивите палитри на тривиалността и я набраздяват с жълти и червени багри, докато не се превърне в знаме на победата, символ на могъщество и величие. В очите им, които като два огнени въглени прогарят дупка в небесата, аз виждам мистичната Богиня на прераждането – Пролетта. По нежната й снага се стича кървавата пот, с която селянинът всяка заран наквасва земята под уморените си нозе.
Или може би това е знак, че пролетта е близо? Че Бог не ни е забравил? Или може би пазителите са тук да ни разкрият магията на живота?
И аз съм жив. Аз съм завършен. Сякаш те са част от мен, а аз част от тях. Сякаш сме едно. Сякаш те са просто продължение на моята душа. Те се бели, аз съм черен. Те са мен и аз съм тях...
Малко ли души са намерили утеха във вълшебните звуци, които се впускат в един луд, почти любовен, танц, в който се преплитат животът и смъртта? Гордите им движения напомнят за древните, потънали в забрава времена, когато хората са вярвали в духове, самодиви и безсмъртни същества, които всяка година умират, но на пролет, когато чуят първите звуци от лястовичата песен, възкръсват за нов живот. Толкова могъща е песента им!
Всяко потрепване на крилата им ме кара да мечтая за едно далечно, недостижимо съвършенство, което рядко докосва земята. Защото техен дом е небесният свод. Когато слънцето угасне и луната заеме мястото му, тогава светът се събужда. Всички поглеждат нагоре и си задават един прост въпрос: ,,Как е възможно природата с такава лекота да те изпълва с надежда и вяра, че идват по-добри времена? Откъде идва тази омайваща сила, която като стрели на пробуждането пронизва дори най-тъмните сърца и запалва искрата на доброто, която като горски пожар се разпространява по целия свят? Каква е тази музика, която звучи във всеки от нас, каква е тази хармония, която жадуваме?”
Може би тя е божи дар, изпратен да ни напомни, че животът е непрестанна симбиоза между небето и земята и едното не може без другото. Лястовиците са строителите на моста между двата свята, като ни позволяват за миг да надзърнем в небесното царство.
Когато надават глава за пръв път от гнездото и отправят замислен поглед към необятната шир, те ни напомнят всеки ден за най-великото чудо на природата – сътворението. Песента им се разнася над планини и гори, над морета и океани, над пустини и безлюдни скали и ни заразява с онова чувство на наслада от живота, което сме носели у себе си, когато Земята е била още млада и чиста.
Те са неизменна част от живота, вестоносци, които долитат всяка година да донесат щастливите новини. Като царски придворни, които оповестяват идването на краля в цялата му прелест те донасят късчета пролет със себе си, достатъчни, за да нахранят гладната ми душа, а може би само, ако се окажа сред малцината избрани, чисти и невинни потомци на създание, грешно от рождението си, ще ме понесат на крилете си далеч от духовната пустиня и ще умият праха от краката ми.
Поглеждам нагоре и ги виждам. Като ангели небесни прорязват небето и там, откъдето минат нищо не остава същото. Дори и камъните оживяват, за да се изкъпят в магията на песента им, която като буйна река проправя път към спасението, което зове от другия бряг, само трябва да го последвам.
Поглеждам нагоре и ги виждам. Виждам себе си, виждам изгубените души на хората, преминали на другия бряг, които сега бдят над чедата свои и ги водят през мрака като звезди, окъпани в божествена светлина... там... някъде там, далече от алчността, унищожението и омразата... някъде, където светът е свободен от хората и красотата подава глава отвсякъде...
Поглеждам нагоре и... ги няма. Отишли са си. И последният шанс да се помирим със себе си е пропилян. Ето, че дори великата Майка Земя е загубила вяра в способността на човека да бъде човек. Но аз знам... че догодина, когато лястовиците се върнат, целият свят ще се събуди, за да ги последва в техния луд, изпълнен с хармония, черпеща сила и вяра в живота, истеричен танц и...
Знам...