subs.sab.bz - Информация

[@rise_(mirosl...]

Нямаше какво да правя, а и отдавна ми се ще да отворя една такава тема.
Сигурен съм, че сред толкова умни хора, събрани тука, има куп скрити таланти. (не се четкам, честен кръст )
Нека тук, който желае, да публикува свои разкази, стихове, че и мелодийки ако ще.



Нека аз почна първи и не бъдете много строги.

***

Елате ни вижте

1. Елате ни вижте
2. па дружно да се посмеем,
3. защото комици сме ние,
4. ала да играем не умеем.

5. Елате и вижте,
6. царският хомот
7. как чудно приляга
8. на нашия живот.

9. Царе сме всички,
10. а просим,
11. уж зовем се човеци,
12. а мразим.

13. Смях – не. Плачете!
14. Трагедия е туй, на мен се доверете.
15. Елате и вижте как крета гордо общество
16. под бича на избрано кралско малцинство.

17. И той, що приятел се зове,
18. готов е -
19. ето пада на колене -
20. и Род Родина Юда пак ще предаде.

21. Истина е туй що казвам,
22. да си егоист днес е злато.
23. Чест, достойнство –
24. туй не е на мода.

25. Живота си мразим,
26. ала нищо не правим.
27. Знаем само да плюем
28. и при смокове да лазим.

29. Все другите са по-добре,
30. уж братя сме – как ли пък не!
31. Не бойте се,
32. поне българи сме?

33. Щото то лесно
34. да ревеш,
35. да текат сълзите сухи,
36. пък да се мъчи, който има да се мъчи,
37. за чужди вопли ние сме глухи!




***

Този коментар е бил редактиран от @rise_(miroslav93) на Aug 19 2012, 02:44 PM

[JoroNikolov]

Чудесна тема! @rise_(miroslav93) - поклон! Много е добро!

Хайде и аз да се отчета.

ДЪЖДОВНА НОЩ

Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкавиците, съобщаващи за приближаващия дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше. В този момент се опитвах да заспя, но противно на усилията ми не се получаваше. И все пак, имаше нещо наистина привлекателно в създалата се картина.

Лежах буден в леглото си, чудейки се за милионите неща, които ме тормозят обикновено. И тогава дъждът заръмя – тропотът по ламарината на бараката само потвърждаваше този факт. Още помня картината - бе хладно... Но приятно... Самотно... Но уединено... Някак презареждащо. И тогава я почувствах – сълзата се стичаше бавно към бузата ми – аз отново плачех. А допирът й бе толкова приятен, толкова топъл. Почувствах, че все още съм жив. Да, понякога е нужно толкова малко. Не се бях чувствал така от много време. Спомних си за раздялата, онази, болезнената. Да, тогава за последно почувствах, че съм жив, защото болката, която изпитах тогава, е запечатана в съзнанието ми. Онази, несравнимата...

Още лежах буден в леглото си, плачейки безшумно. Дъждът се беше усилил, но прозорецът на стаята ми още беше отворен – освежаващият въздух сякаш помагаше на спомените да изскачат от дълбините на съзнанието ми. Звуците на пианото, които допълваха нощната картина, бяха идеалният финален щрих на случващото се, а приятните нотки нежно и плахо докосваха сърцето ми... В този момент поредната сълза се стече по лицето ми, следвайки пътя на предишните. Чист и неопетнен момент – така бих го описал. Никаква слабост или тъга не бяха причина за тези сълзи. Сърцето ми бе докоснато, сърцето ми бе отворено. Човек не плаче вследствие на някакви лоши събития, човек плаче, защото нещо истинско е докоснало същността му, успяло е да преодолее онези защитни стени, които градим, за да бъдем силни пред останалите.

Продължавах да лежа буден в леглото си, когато затворих очи – оставих се на музиката да изгради заобикалящия ме свят. Първо видях хората – бяха красиви, неопетнени, усмихнати, неозлобени... Видях поляните, видях небето – и двете безкрайни, недокоснати от човешката алчност и себелюбие. Видях дърветата, чух и птиците – сякаш е било винаги пролет. Всичко бе тъй красиво и невероятно, че се чудех как е възможно да е истина... Тогава настана тишина - финалната нота бе изсвирена, музиката бе вече спряла...

И ето ме обратно – навън валеше, светкаше се, гърмеше се... Беше станало още по-хладно, но вече не бе приятно. Усилилият се дъжд влизаше през прозореца в стаята ми, падайки директно върху краката ми. Беше тъмно, беше самотно и студено. Протегнах се да придърпам завивката си, но такава нямаше. Инстинктивно ръката ми потърси и възглавницата – нямаше и спомен от нея. Огледах се – стаята празна, тъмна, прашна. Прозорецът – голям, масивен, но счупен. Пружината, която смятах за легло – ръждясала и все така неудобна... Въздъхнах, а после заплаках – бях сънувал. Тогава си спомних – нямах си никого, защото бях загубил вяра в хората, бях загубил и тази в себе си...

Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкаваците, съобщаващи за отдалечаващия се дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше... И тогава легнах, сгуших се, затворих очи и заспах... Сам...

[@rise_(mirosl...]

Благодаря, жоро.

За свободата

На незнайно поле да падне
мечтата на всеки герой е,
защото врага от друго не разбира
освен от груба животинска сила.

И тъй със свойта храброст лъвска
народът надига глава дръзка,
счупвайки кървавите окови
на пет вековни роби.

Към свободата, тоз блян съкровен,
той полита с ярост устремен,
готов за нея да загине,
голи кости да остави,
но българин докрай да си остане.

Този коментар е бил редактиран от @rise_(miroslav93) на Oct 2 2010, 08:45 PM

[rburan]

MY LAST WILL

My will is easy to decide,
For there is nothing to divide,
My kin don’t need to fuss and moan-
“Moss does not cling to a rolling stone.”
My body? - Oh- If I could choose
I would to ashes it reduce,
And let the merry breezes blow
My dust to where some flowers grow.
Perhaps some fading flower then
Would come to life and bloom again.
This is my last and final will
Good luck to all of you
Joe Hill

ЗАВЕЩАНИЕ

Аз волята си лесно ще реша,
защото нямам нищо да деля.
Родата не е нужно да се вайка:
„Гнездо не сви тоз` нехранимайко”
А тялото?О, да можех сам да избера,
до пепел щях да го сведа.
И нека веселите бризове да отнесат
праха ми там, където цветенца растат.
Тогава цвят умиращ, може би,
ще се възвърне към живот и пак ще разцъфти.
Това последно бих ви посветил,
наслука всички вам,
Джо Хил

[@rise_(mirosl...]

Подарък

Когато бях малък,
получих подарък,
добре опакован
с панделка и найлон.

Какъв ли той беше,
от сърце душата ми да разбере копнеше,
но дали нямаше да се разочаровам
или пък пък страшно да се ядосам?

Дълго се колебах,
но да го отворя така и не посмях.
А сега над тази случка се надсмивам
и за подаръци си умирам.

***

Мечта

За земя прекрасна мечтах
и във вълшебен свят се озовaх.
В морета страшни плувах
и на гледки прекрасни се любувах.

С кораб и самолет пътувах
и вън лудувах.
В тефтерче малко записах,
всичко що видях.

Очи отворих и прозрях -
в тъмна стая бях.
Ах, каква прекрасна мечта -
единствена по рода!

***

Този коментар е бил редактиран от @rise_(miroslav93) на Oct 17 2010, 02:38 PM

[@rise_(mirosl...]

В хармония с природата


Майката Природа – Богинята, изваяла нашите грешни тела само от скали, кал и пясък и вдъхнала живот на окаяните ни души...
Неин дом са горите, чийто шепот оглася глухите планини, океаните, чиято безкрайна шир е символ на божественото начало, и всяка глътка въздух, която кара въображението ни да оживее и да се изгуби из необятните полета на мечтите.
Нейният дворец е тук - в нас, в песента, на живота, която го изпълва. И всяко прошумоляване на листата, всяка капка дъждец се понася в хармония, във величествен танц, божествена симфония, чийто медни звуци отекват в глухия пущинак на нещастните, осиротели човешки сърца. Карат ме да търся самия себе си, защото само когато се намериш светът отваря вратите си за теб, за да покаже, че се е случило.
Може би в това се корени човешката същност. Човек вечно търси – себе си, другите, силни мигове, истини, истински места. Човешкият живот е пътуване към дома. Намирам го. В сърцето на планината. Там сякаш светът излиза от божиите ръце. Гол, окъпан в сутрешната светлина, разкрива мистичната красота, привлякла със своя сладък глас предците ни в зората на времето.
Опитвам се да дишам. Не мога. Дробовете ми се давят в божествената наслада, извираща от всяко едно кътче. Това е един нов свят, който разкрива магията си къс по къс. Свят – далеч от всичко зло, далеч от човека, далеч от унищоженията, раздиращи човешкия род от деня, в който за пръв път е погледнал брата си и е пожелал неговото. Свят, под който всичко живо съществува в съвършен баланс, всичко е част нещо много повече и заедно те са двете половини, които приветстват света в обятията си.
Под своя покрив природата приютява древни, мистични създания, обезсмъртени в народния фолклор. Нейната величествена осанка се извива над земята така, както майката се извисява над рожбата си, готова да я пази от бурите, които неизбежно ще пресекат пътя й. Тя е Богиня, а дъхът й – божественото перо, което пише историята на нашия живот.
Смело ни изпраща в търсене на забранения плод – щастието. Той е тук. Той е навсякъде. Ароматът му прониква в мен, кара ме да изтръпна, усещайки докосването на божията ръка. Но може би съм се вкопчил твърде здраво в него, защото той се задушава. И той отлита с вятъра. Не може да остане тук. Светлината му не може да проникне през дебелата стена, която стои между мен и света. Клетка, чиито стражи са омразата и жаждата за власт. Това е плодът на Адам и Ева. Зародиш, задушен в утробата.
Земята е неговият дом, хармонията - божествената връзка, същност – е неговата кръв. Вярвам, че тук е свободен. Може да бяга, да скача, да играe и да диша, без да се страхува, че някой ще му отнеме това. Ето, вижте, той се къпе в бяла светлина, готов отново да запали искрата на живота у всеки, потърсил покаяние. Великата Майка на всички ни го приютява под своите златопери крила. Тук той губи мистичната си природа и се превръща в част от мен, от нас. Тук сънят се слива с реалността в една неземна игра, останала непонятна за мен, за нас.
Но дали съм готов да поема по стръмния път, осеян с опасности, който води право към сърцето? Смея да се изправя срещу себе си и да победя? Способен ли съм да си заповядам да бъда щастлив? Виждам ли тънката граница между човека и природата? Виждам ли това, което ги свързва и ги кара да вървят в такт? А ще дръзна ли да я престъпя, да видя?
Въпроси, останали без отговор. Но аз ви питам – ами вие? Смеете ли вие да се изправите срещу въпросите, които изникват в съзнанието сякаш напук на мъглата, която го е обвила, но остават забравени да се реят някъде там, неуловими за сетивата. В бързината да открием безопасно място, което да донесе така желания покой, губим представа за силата, която се ражда с откриването на връзката с природата. Поредният недостижим копнеж. Поредната мечта, която никога няма да напусне пределите на съзнанието и да придобие свой собствен живот.
Защото човекът, при всичката си надменност и гордост, остава сляп за незримото. В очите му се оглежда пустотата, която сам изгражда около себе си. Животът някога наполовина пълен се превръща в наполовина празен безплътен дух – ще го стигна, ще го хвана... изчезна, - който не може да продължи, защото никога не е имал куража да отговори на вечния въпрос – ,,защо съществувам”...
Но почакай... Чувам нещо в далечината. Сякаш надеждата долита на крилете на вятъра навреме, за да ни избави от звяра, който дебне в бездната на небитието.
Дали пък не ме лъжат очите? Или пък сънувам? Възможно ли нещо толкова малко да се превърне в защитник на човечеството, във войн, който да пролее кръвта си за него? Това са ангели... Не... Нещо повече... Това са... лястовици... Какво?
Виждам как слънчевите лъчи се плъзгат по черните им тела и като малки скъпоценни камъни заблестяват в тъмнината. По какъв мистериозен и тайнствен начин природата разкрива загадките си!
Сякаш напук на представите ни за великолепие и блаженство, тези малки създания преплитат в образа си обикновеното и необикновеното, пречупват го през кривата на сивите палитри на тривиалността и я набраздяват с жълти и червени багри, докато не се превърне в знаме на победата, символ на могъщество и величие. В очите им, които като два огнени въглени прогарят дупка в небесата, аз виждам мистичната Богиня на прераждането – Пролетта. По нежната й снага се стича кървавата пот, с която селянинът всяка заран наквасва земята под уморените си нозе.
Или може би това е знак, че пролетта е близо? Че Бог не ни е забравил? Или може би пазителите са тук да ни разкрият магията на живота?
И аз съм жив. Аз съм завършен. Сякаш те са част от мен, а аз част от тях. Сякаш сме едно. Сякаш те са просто продължение на моята душа. Те се бели, аз съм черен. Те са мен и аз съм тях...
Малко ли души са намерили утеха във вълшебните звуци, които се впускат в един луд, почти любовен, танц, в който се преплитат животът и смъртта? Гордите им движения напомнят за древните, потънали в забрава времена, когато хората са вярвали в духове, самодиви и безсмъртни същества, които всяка година умират, но на пролет, когато чуят първите звуци от лястовичата песен, възкръсват за нов живот. Толкова могъща е песента им!
Всяко потрепване на крилата им ме кара да мечтая за едно далечно, недостижимо съвършенство, което рядко докосва земята. Защото техен дом е небесният свод. Когато слънцето угасне и луната заеме мястото му, тогава светът се събужда. Всички поглеждат нагоре и си задават един прост въпрос: ,,Как е възможно природата с такава лекота да те изпълва с надежда и вяра, че идват по-добри времена? Откъде идва тази омайваща сила, която като стрели на пробуждането пронизва дори най-тъмните сърца и запалва искрата на доброто, която като горски пожар се разпространява по целия свят? Каква е тази музика, която звучи във всеки от нас, каква е тази хармония, която жадуваме?”
Може би тя е божи дар, изпратен да ни напомни, че животът е непрестанна симбиоза между небето и земята и едното не може без другото. Лястовиците са строителите на моста между двата свята, като ни позволяват за миг да надзърнем в небесното царство.
Когато надават глава за пръв път от гнездото и отправят замислен поглед към необятната шир, те ни напомнят всеки ден за най-великото чудо на природата – сътворението. Песента им се разнася над планини и гори, над морета и океани, над пустини и безлюдни скали и ни заразява с онова чувство на наслада от живота, което сме носели у себе си, когато Земята е била още млада и чиста.
Те са неизменна част от живота, вестоносци, които долитат всяка година да донесат щастливите новини. Като царски придворни, които оповестяват идването на краля в цялата му прелест те донасят късчета пролет със себе си, достатъчни, за да нахранят гладната ми душа, а може би само, ако се окажа сред малцината избрани, чисти и невинни потомци на създание, грешно от рождението си, ще ме понесат на крилете си далеч от духовната пустиня и ще умият праха от краката ми.
Поглеждам нагоре и ги виждам. Като ангели небесни прорязват небето и там, откъдето минат нищо не остава същото. Дори и камъните оживяват, за да се изкъпят в магията на песента им, която като буйна река проправя път към спасението, което зове от другия бряг, само трябва да го последвам.
Поглеждам нагоре и ги виждам. Виждам себе си, виждам изгубените души на хората, преминали на другия бряг, които сега бдят над чедата свои и ги водят през мрака като звезди, окъпани в божествена светлина... там... някъде там, далече от алчността, унищожението и омразата... някъде, където светът е свободен от хората и красотата подава глава отвсякъде...
Поглеждам нагоре и... ги няма. Отишли са си. И последният шанс да се помирим със себе си е пропилян. Ето, че дори великата Майка Земя е загубила вяра в способността на човека да бъде човек. Но аз знам... че догодина, когато лястовиците се върнат, целият свят ще се събуди, за да ги последва в техния луд, изпълнен с хармония, черпеща сила и вяра в живота, истеричен танц и...
Знам...

[@rise_(mirosl...]

Вървя, вървя, вървя

… вървя в мрака.
Път се вие в далечината.
- Вълк надава жален стон -
Някъде се отваря врата...
- Тихо! Грохот, гръм -
... и някой ти подава ръка.

Но ето, аз не спирам,
трябва да вървя
и ръката избледнява сломена.
И пак съм сам –
обгърнат в нежна хладина.

Почакай, погледни...
- слънце, луна, звезди –
но, живот, мой зъл тиран,
пусни ме, спри!
... Късно е... върви.

Вървя в мрака,
сам,
стръкче вяра, огнен плам
проблясват тук и там
крака
на снажна богиня,
а в очите й – срам!

Спирам за минута – за две,
намирам място -
падам на колене.
Тялото тясно,
а сега на къде?

Майко, сбогом,
пусни ме да си вървя,
изпрати ме с ръка на чело
и далече захвърли
туй грозно опело,
празнувай и ти,
празник голям,
а аз ще вървя,
че път един остана –
отвъд брега
душата ми мир скова,
когато срещнах нея милата...
...смъртта.

[Уди]

[@rise_(mirosl...]

Герои


,,Да умрем, братя!”
Поде планината глуха дружния вик.
,,За батка си, за татя,
за нашата клета майка,
дето с ръце една о друга слепени
и с от робство и адска мъка очи обезумели
своите гърди срещу тирана зъл изпъчи
и за живота на милата си рожба
се безстрашно тя застъпи!”

Пое планината тоя дързък зов
и като един се хвърлиха въз калния, мръсен ров
и млади, и стари
с дрехи от възрастта съдрани,
и бедни, и богати
на думи и дела крилати.

Кой със смелост изпод теглото възродена,
кой с душа от вериги несломена
се в боя хвърля настървено
за България – таз свята майка -
с усмивка на сърцето,
кръвта си да излее на полето.

Изчезна в миг всякой покой
в таз гора от трупове бесни,
където се не знаме вее,
а планина от месища пресни
се на мястото му зловещо кървее.

Потекоха тогаз кат порой реки
драконовите юнашки песни.
Дъхът им огън,
очите искри.
О, моля те, Боже,
пази тез смели орли!

Те – дедите наши,
те – безсмъртните души,
те - дето там умряха
и костите им свети приюти земята.

Тя им паметник до Бога издигна
да помнят тез след тях,
да помнят и да знаят,
че България върху кости е градена,
но не за всички такваз съдба е там отредена.