Блогът на Sisq0

Здравейте ( Вход | Регистрация )

Рейтинг 5
Моята снимка

Моите блог връзки

0 разглеждащи потребител(и)
0 гост(и)
0 регистриран(и)
0 скрит(и)

 | Категория: е-размишления
entry Jul 24 2008, 02:53 PM
Marlboro, Diesel, Rollmann, Honda- power of the dreams, Mcdonalds, SALE -50%... Табелите, надписите и фирмите се сменяха като на филмова лента, с една и съща последователност, с една и съща честота. От дванайсет години Спиридон минаваше по този път и от дванайсет години четеше едни и същи надписи. Не, че ги разбираше. Възпитан в строгия социалистически дух, западните езици така и не стигнаха до него. Крепеше го само мисълта, че след време, ако случайно стане модерно да се пописва малко и на български, и неговата звезда щеше да изгрее. Клетият интелектуалец!

Балабановата къща отново беше пълна. Мъже и жени, повечето над петдесетте, художници, писатели, хора на умствения труд. Приликата между тях беше поразителна. Почти всички бяха с, някога черни, сега с неопределен цвят балтони, каскети или бомбета на главите и тъмни бричове. Всички имаха добре подържани катинарчета, с изключение на двама-трима, който бяха оставили брадите си да растат свободно. Във всяко лице прозираше артистизмът на една отминала епоха. Като призраци, изскочили от нея, старата пловдивска бохемия пълнеше залата, поздравяваха се един-друг, разменяха по някоя приказка и заемаха местата си. И се започваха едни разговори, едни беседи, за това колко било пропаднало обществото, как ежедневието и проблемите убивали духовното у хората, как езика ставал все по-мръсен и все по-малко книжовен и т.н. и т.н. до безкрайност. Всъщност не, не до безкрайност, ами до момента, в който някой се сети да извика:
- Айде бе, бай Вълчо вече изяде мезето с гостите, ние още батко не сме посрещнали!
- Ами айде де, каза ли се вече наздраве?- гласи отговорът, при което се разлива меката топлина и разговорът, макар и на същите теми, добива съвсем друго естество.

Така Спиридон се прибираше, леко пийнал, но в добро настроение. Прииска му се да смени малко маршрута. Дванайсет години тия сбирки бяха един от малкото му поводи да излезе от къщи и винаги минаваше по един и същи път. Вървеше, зяпаше табелите и рекламите, нищо не разбираше и се чудеше какво става, накъде отиваме? Щеше му се да влезе в първата гаражна кръчма, да си поръча една ракия за по 50ст. стограмката, да плющи белот с останалите безработни, да бистри политиката и да плюе държавата. Искаше му се да си бъде просто един нормален средностатистически безработен, да псува политиците, да се оплаква от живота, да чака някой да направи нещо за него, докато си допива бутилката. Но не! “Аз все пак, макар и безработен, съм интелектуалец, моля ви се!” казваше си Спиридон и отминаваше поредното гаражче.

А ето я и историята на предисторията на историята. Тя всъщност е доста кратка и семпла. Всичко се върти около една фраза. Когато древните елини се чудили къде да си основат държавата, те пуснали два специално обучени орела от двата края на света да летят един срещу друг с еднаква скорост. Те летели, летели, в един момент се блъснали и паднали мъртви. Оказало се, че мястото, където паднали, било центъра на света и там била основана древна Елада.
В другия край на света, много преселници-златотърсачи намерили своята Утопия, забогатели, изгонили местните и така се появили Щатите.
Палестинците все още се трепят за земята си, само защото преди 3000-4000 години някой си Мойсей им бил казал, че там трябвало да живеят.
Всеки народ със собствената си история! А ние, ние също си имаме история, но при нас е по-скоро грешка в историята. Както вече казах всичко се върти около една фраза. И един меч. И около притежателя на меча, на който му писнало да го мъкне по чукарите, забучил го в една нива и казал заветните думи. Почвите били плодородни, вика, тука ще да е! А един негов колега- Шарл Велики също си забил меча, ама не от мързел и не на задника на Европа, и вижте го сега какво чудо е оставил! А нашия човек остави само хумус. Е, пардон, ама ние хумус не ядем!
…бате, бате, да знайш кат’те гледам май-майче късмета ти куца, не ти върви нещо, иначе здрав си, ша даваш ли два лева да ти гледам, на сичко гледам- на ръка, на крак, на кафе, на боб, на чакъл, на цимент, на тухли-четворки.. сичко познавам, бе, хубав човек си, сичко виждам, дълъг живот ша живейш, ако дадеш пет и за жената ша говора и за децата, сичко ша ти казвам…
Неспособен да спре този порой от думи, Спиридон се олюля, облегна се на една витрина гледайки втрещено циганката пред себе си- мургава, към четиридесетте, по своему все още красива, с шарена забрадка, поизбеляла жилетка, и някак си неестествено подгънати велурени панталони. Беше се вкопчила в него, безцеремонно прекъснала потока на мислите му и сега Спиридон стоеше като идиот, загубил ума и дума, застинал в изражението си, сякаш е искал да каже буквата “а”, но в този момент е видял Торбалан.
- Какво бе, бате, призрак ли видя, казвам ти аз, че не ти върви, ама.. ша додиш някой ден куршум да ти лея, айде дай сега барем две цигари, че да си хода!
Когато се опомни, той все още си стоеше облегнат на витрината. Шокът още не беше отминал, но, като че ли му беше поолекнало. Поолекнало точно с петнайсет лева, ръчният му часовник и четиринайсеткаратовата брачна халка.

Късметът просто му беше обърнал гръб и това си беше. Още от началото животът му тръгна наопаки. Изкараха го през корема, с операция, защото малкият тулуп тежеше 4 кила и 800 грама и беше физически невъзможно да издрапа през там от където трябва. Беше второ дете в семейството. Брат му се беше родил десет години преди него, също с цезарово сечение поради същата причина- и той беше над 4 кила. Майка му, минала един път през ужаса да родиш прасе през корема, е била твърдо против второ дете и на баща му, му трябвали десет години за да я склони да направи същото. Накрая тя се съгласила и наистина взела че направила, ама съвсем същото, че и по-зле. И така той се появи на бял свят особено гръмогласен и не особено желан. (Тук историята мълчи, но мисля че това е причината да го кръстят със звучното име Спиридон) След раждането баща му отишъл да съобщи добрата новина на майка си, т.е. на бъдещата баба.
- Честито, майче, имаш си второ внуче, живо и здраво, одеве се роди.
- Какво е?- с трепет попита бабата.
- Пак момче- каза щастливият татко и понечи да прегърне майка си.
- Е! Момче! Ти аслъ освен момчета друго не можеш да правиш! Аз бях наприготвила тука едни панделки, едни роклички, а ти- момче!
- Е, добре де, сега като е момче, да го изхвърля ли? Няма ли да ми честитиш все пак?
- А, да, бе мама, честито, живо и здраво да е, ти не ми обръщай внимание!- и тука следва момента на прегръдки, целувки и сълзи, който историята умишлено пропуска.

И така, желан или не, искал или не, живота на малкия Спиридончо, както се видя по-горе, още от началото тръгна не както трябва, и не според очакванията. Сега, 4-5 десетилетия по късно, малкият Спиридончо, превърнал се в големия, леко оплешивял интелектуалец Спиридон, вървеше по улиците, по които минаваше всяка седмица през последните дванайсет години, на връщане от единственото забавление, което един безработен интелектуалец може да си позволи. Погледна колко е часът, но се сети че вече няма часовник, искаше му се да влезе в някое гаражче-кръчма въпреки природата си, но се сети че вече няма и пари. Искаше му се да прочете дългата върволица от надписи: Marlboro, Diesel, Rollmann и т.н., но се сети че все още си остава дете на социализма. Той ускори крачката, нещо забушува в гърдите му. Щеше да разкаже за всичко това на следващата сбирка на интелектуалците-бохеми и те щяха да го подкрепят, и да вземат решения, и да предприемат мерки, и да се борят, и… устремът му растеше, и гневът му биеше в ушите, и щеше да се взриви, ако точно в този момент не се беше сетил най-важното: STILL LIVIN’ IN BULGARIA!!! И българин да се наричам,… не е било нивгаш по-трудно от сега.

Източник: чичо нет

 | Категория: е-размишления
entry Apr 21 2008, 03:46 PM
Пълно е с влагалища наоколо. Накъдето и да се обърнеш, хиляди, милиони влагалища ти се хилят нахално в лицето. Отвратителни са. Самодоволни, безотговорни, мислещи единствено за собственото си удоволствие. Най-различни влагалища – розови, гладки, месести, нацупени, спретнати, надиплени, свежи, уморени, сърдити, усмихнати, големи, малки, всякакви. Писнало ми е от тях. Толкова ми е писнало, че се отказвам да мисля за тях, никакви влагалища повече в моята глава. Моята глава ще служи само за интелектуален труд. Ще ставам интелектуалец. Истински. С очила. С надута физиономия и пенсионерско пуловерче, облечено над светлосиня ризка.

Ще стана от най-мръсните интелектуалци. От тези, дето ползват неразбираеми думички из интервютата и гледат с пренебрежение на литературните награди. Винаги съм си мечтал за това. Това е съдбата и орисията ми – да мечтая да стана интелектуалец. Или поне писател, членуващ в съюза на българските писатели. Край на лигавото бездарие. Отсега нататък ще праскам само бестселъри. Взех това неистово решение в момент на безсилна ярост и самоубийствено отчаяние, след като главата ми беше подута от юмруците на един мускулест бандит. Копелето ме претрепа, както си спях. В първия момент понечих да си отмъстя и това е може би най-естествената реакция на всеки организъм. След като ме издумка в главата десетина пъти, бандитът легна на леглото си и след петнайсет минути вече хъркаше. Тогава аз се изправих от моето легло. Удареното място на челото ми пулсираше. Една тлъста обида ме задушаваше и едва си поемах дъх. Мускулестата сто и двайсеткилограмова свиня спеше съвсем спокойно, просната по гръб, с разперени ръце. Приближих се към шкафчето и го премерих с поглед. Достатъчно е да го вдигна над главата си и да го пусна върху неговата. Шкафчето щеше да го размаже. Наблизо видях и една яка дъска. Хванах я в ръката си. Стиснах я. Представих си как я засилвам и стоварвам върху спящото добиче. И веднага ми стана още по-обидно от страха, който ме обзе – бях неспособен дори на отмъщение. И какво друго ми остава в такъв случай, освен да се самоубия? Ами да стана интелектуалец. Имам заложби за тази работа. Страх ме е от физическия контакт, от насилието и с лекота откривам разумни аргументи срещу това. След две-три повторения на аргументите наум си хващам вяра и съвсем се успокоявам, че отмъщението не е добро разрешение на проблема. Какъв е смисълът да отмъщавам? Какво ще постигна с това? Изневиделица в съзнанието ми се явяват и две-три богобоязливи мисли на помощ. И в крайна сметка съвсем се примирявам и дори се опитвам да извлека поука от нелепата ситуация. Интелектуалците са царе в извличането на поуки от тъпи ситуации, в които са се оказали просто едни смотани тъпаци. Истинските интелектуалци не допускат в ума си мисълта, че са смотани глупаци. Истинските интелектуалци са дотолкова тренирани в удобното мислене за себе си, че нито за миг не си помислят глупости от рода на „а какво ли щеше да стане, ако бях отмъстил...“.

Не, не бяхме в затвора. Аз никога няма да постъпя в затвор. Работехме сезонно и шефовете ни бяха набутали в една стая типове от всякакви жанрове, за да пестят място. Около два часа преди да осъществи физическия контакт между ръцете си и главата ми мускулестият бандит влезе с гръм и трясък в стаята, където обикновено си отдъхвахме нощем пет-шестима бачкатори. Този път бяхме само аз и едно от сервитьорчетата в стаята. Бандитът също спеше в нашата стая, но рядко се засичахме и изобщо не се познавахме. Ние се бяхме гътнали да отдъхваме още към дванайсет часа през нощта и спокойно сънувахме. Но добичето нахлу в съня ни без никакво разрешение. Край него се носеше идиотски женски смях. В просъница се досетих, че си води някакви патици. Идваха от купон от някоя дискотека и им се празнуваше още. Какво празнуваха така и не разбрах. Може би своето духовно осакатяване, както се казва. Своето падение, един вид. Може би бяха щастливи от факта, че от дъното надолу няма къде да се пада повече, бих добавил възклицавайки леко. Съвсем се разбудих. Женските създания бяха две на брой, като едното от тях квичеше и кудкудякаше, сякаш не осъзнава колко е безсмислено неговото съществуване на планетата Земя. То не осъзнаваше, затова се и радваше. За него имаше място само на Юпитер.

Кудкудякащата твар се засили към леглата ни и се развика да ставаме да купонясваме. Искаше мъже до себе си. Копнееше някой да завре нещо във влагалището й. Алкохолните съединения я караха да реве и да стене от мъка, че влагалището й е празно. И тогава аз, нещастният беден недооформен душевно интелектуалец сторих нещо, което не предполагах, че ще доведе до толкова силния гняв на бандита с дългата коса и широките бицепси. Мразя хора с дълга коса. Имам естествена органична неприязън към всеки дългокос. Взех, че ревнах на онази да се разкара. Марш оттука, ма! Тя се стъписа. Спря да се кикоти и погледна добичето. Направи му забележка, че не сме много дружелюбни. След което онзи звънна на рецепцията. И се изметоха накъм някоя свободна стая. След петнайсетина минути успях отново да се унеса в сън. Но сънувах отвратителен кошмар. Събудих се с облекчение. И тъкмо когато бях вече отново позадрямал, в стаята нахлу добичето. Що ми изгони курвите ти бе? В следващия момент го забелязах да лети накъм мен със страшна сила. Опитах се да скоча в последния миг и да избягам. Развиках се да ме остави. Той ме настигна с една крачка, както орел застига врабче, гътна ме и започна да стоварва тежки юмруци в бедната ми интелектуална глава.

Събитията щяха да се развият по съвсем друг начин, ако бях реагирал по-нормално. Ако бях отговорил с усмивка на предложението на женската, ако бях станал, бях пил с тях и бях завирал разни неща във влагалището й. Вместо това постъпих като някакъв задръстеняк. Като интелектуалец. Аз не мога да завирам нищо във влагалището на непозната жена. Още по-малко бих могъл да вкарам нещо в нейното влагалище, ако не съм емоционално свързан с нея. Емоционално аз съм свързан само с моята Пенка, която ме чака да донеса пари, за да си купим нова печка за готвене. И единствено с нея съм съгласен да извършвам каквито и да било действия на по-ниско телесно равнище.

Болката в главата ми отмина бързо. Но болката в душата ми ме преследваше до мига, в който взех окончателното решение да се превърна в расов интелектуалец. После нещата се наредиха от самосебе си. С Пенка си купихме нова печка и започнахме да си варим супа-топчета. Понякога сваряваме и по едно шкембе, но само в специални случаи. Аз започнах да пиша нов роман на тема преходът и зараждането на гангстерския свят у нас. Имах вече и известен опит с бандитите. Купих си и дигитален апарат втора употреба, с него си правя снимки с пуловера на едри ромбове, под който съм навлякъл светлосиня ризка. Събирам си ги за момента, когато ще трябва да ги публикувам в медиите. Ще избера най-жизнерадостната от тях. С няколко думи, аз открих равновесието в живота си, разбрах кой съм и целеустремено вървя към успехите си. Моята Пенка влюбено ми се усмихва и с нежност слага бялата си ръка върху главата ми. Тя е опората ми. Тя ми дава сили да продължа да се боря.

А изводът, до който стигнах сам, съвсем сам с ето тази бедна глава върху плещите ми, е, че влагалищата не бива да се толерират по никакъв начин. На всяко влагалище трябва да му се покаже къде му е мястото в този живот. Иначе не става. Иначе сме обречени на провал. Представете си, че всяко влагалище реши да си прави каквото си поиска, че започне да завира в себе си каквото си поиска и започне да ни кара нас останалите да завираме в него всякакви неща! Докъде ще стигнем? Доникъде! Смърт на влагалищата!

Източник: чичо нет

 
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31




Търсене в моя блог